Друго основно направление, в което Юнг се е разграничавал с психоанализата е разбирането за либидото. Тук либидото не е единствено разбирано като ограничени сексуални инстикти, а като обща енергия за живот. Това има резултат в представянето на колективното несъзнавано и архетипите през 1911-1912 г. с публикуването на „Промени и символи на либидото“ („Символи на промяната“, Леге артис, Юнг – Избрано, ЕА). В този труд първа глава е посветена на разгранието на два типа мислене – линеарното, логическо мислене и фантазното мислене. Логическото мислене е обусловено от езика. „Докато мислим насочено, ние мислим за другите и говорим на другите“, пише той (CW 5, #12 стр. 31) Другото мислене, Юнг цитира Уилям Джеймс: „..се състои от поредица от образи, като единият води след себе си другия, нещо като пасивно мечтание, на което навярно и висшите животни са способни. Независимо от това този тип мислене води до разумни заключения, както от практическо, така и от теоретическо естество..“ Представяйки мисленето в образи, Юнг проправя пътя към начинът, по който той разглежда всеки един проблем. Така той за първи път използва и метода на амплификация.
Във следващите глави на този труд Юнг разглежда митовете за възникване на света и митове за героя. В книгата изследва фантазиите на г-ца Франк Милър, пациентката на Теодор Флорноа, митове от Шумер, Египет, Ведите, африкански митове, древногръцки мистерии, книги от Библията, християнския мит, откровения на христиански светци, алхмически трактати, и последната алхимична работа, която той нарича „Фауст“ на Гьоте, стихове, рисунки от различни част на света. Книгата се чете трудно, понякога е недостъпна, логическите връзки не се забелязват лесно и човек често се губи в нея. Но през това изследване той открива основни мотиви, първични образи, в митологиите на различни култури и възникнали в различно време от човешката история.
Започва да се развива идеята за колективно несъзнавано. Хипотезата за миграцията на символи сред различните народи не е достатъчна, за да обясни универсалното съществуване на подобни образи. Единственото възможно обяснение за това е автохтонното поникване на тези първични образи от свръхличностно несъзнавано. Юнг наблюдава и постоянната поява на колективни, архетипни образи във фантазиите и сънищата на своите пациенти, а също и в собствения си несъзнавателен материал. Въз основа на тези различни доказателства Юнг предлага хипотеза за съществуването на филогенетично несъзнавано, общо за цялото човечество. (Walter Boechat, Тhe collective unconscious).
Докато мислим насочено, ние мислим за другите и говорим на другите.
Разбирането на Юнг за архетипа е еволюирало през годините и няма единна формулировка за понятието. Тези „първични образи“ (Ulbild) или универсални митологични мотиви, или наследени психични структури Юнг започва да нарича архетип. (1917, „За психология на несъзнаваното“ – „архетипни образи“, „архаични остатъци“) Архетиповете са приемственици на Платоновите първообрази – универсални модели, които се съдържат в човешката психика. Юнг определя архетипа като вродена, универсална и формообразуваща структура на психиката, която не съдържа конкретно съдържание, а представлява потенциал – модел, който организира начина, по който преживяваме, възприемаме и символизираме света. Архетипът не е образ сам по себе си, а предразположение да се създават типични образи, мотиви и митове. (1934 – „Архетип и колективно несъзнавано“). Към момента има теории, които съвместяват откритията на теорията за привързаността, архетиповете и невробиологията. (Jean Knox, „Archetypes, Attachment, Analysis“)
* Текстът е част от лекция за Студентски клуб по психология към Бургаски Свободен Университет, 2025 г.
