Винаги приказките са многопластови, рядко можем да анализираме приказка до край. Народните приказки пресъздават модел на психиката на човека, за това и толкова си приличат приказките на различните народи, а има мотиви, които се повтарят през континенти и през ери. Както казва Юнг, след като анализираме приказка максимално, трябва след това да си вземем седмица отпуска, толкова уморителна работа е това. Днес ще се опитаме да осветлим някои аспекти от приказката за солта.
Със заглавието приказката ни открива проблем. Оставаме учудени – как така солта е най-скъпото, 40 ст. за цял килограм. Но приказката иска да ни разкрие другата цена на солта и нейното истинско значение. Затова разказва приказката, а ние съзнателно се превръщаме в деца и слушаме, за да разберем защо солта е най-скъпото.
Приказката започва с един цар, който имал три дъщери, коя от коя по-хубави.
Царят носи идеята за развито съзнание, за това, което знаем и можем да направим. За нещата, които харесваме и за които се грижим, за нещата, които владеем и ръководим.
Хубостта е външно, но и вътрешно качество, но тук още в първото изречение усещаме, че има съревнование между сестрите, както по-късно откриваме в ласкателните отговори на двете по-големи – (сякаш са знаели, че истинският въпрос на царят не е за истинската им любов към него, а че несигурният цар е имал нужда да укрепи самочувствието си чрез дъщерите си).
Царят много ги обичал и ги обсипвал с подаръци.
От тук разбираме, че бащата не е можел да изрази любовта си във връзката, отношението към тях и го правил чрез материалното. Колко често това е проблем и на бащите в наше време…
Въпреки това искал за тях истински ценности – да ги отгледа и възпита добре, да се сроди с добри хора, да разшири царството си.
Това е естествено за съзнанието, да иска да се разширява, да владее повече територии.
Както си седели в градината, намислим да ги изпита .. и като всички деца те са приели играта.
В играта сме най-истински. И може би малката дъщеря единствена е може ла да даде искрен отговор, защото е била най-малка и най-откровено е играела, имала е най-силна връзка със себе си, желанията, чувствата си. Отначало това изпитание започва като игра, а свършва с изгонването на най-малката дъщеря. По някаква причина игровото пространство не е запазено. Царят не е съумял да бъде с дъщерите си само баща и да се грижи за тях като за свои деца.
Естествено е за съзнанието да се разширява, да желае да владее повече територии.
Това е царят – той се грижи за всички в царството си и неговата задача често е да бъде жесток към неприятеля. Но тук сякаш е забравил, че това е неговата собствена дъщеря. Сякаш наистина любовта, обичта, чувствата са за него един комплекс, нещо, което не е част от ежедневието му, от характера, от начина на поведение. Когато твърде много се оповаваш на материалното, на разумното, на какво трябва да се направи, как е правилно да се действа, се забравя, че има друг свят – отвъд видимото, свят на духа, на чувтвата, на истински ценности. И когато някой близък ни напомни за съществуването на този свят, когато иска да ни привлече в него, приемаме това за предателство. Нотой съществува, не зависимо дали го приемаме или не, той е нашата човешка същност, независино дали като царя ще забравим за него, и няма да говорим за него (не дал и дума да се продума).
И тази забрава в приказката, така както и в живота на отделния индивид и на обществото, често продъжава дълго. На външен план нищо не си личи, животът продължава по старому, с малка липса, съвсем незабележима от вън – децата се женят, царества се сродяват, незабележимо минава и времето, нищо не се случва.
Но в приказката, както и в реалността, нищо не се губи, и прокуденото момиче продължава своя път. Като сега това да е възможно, останала сама на света, без майка и баща, да е призвана да намери себе си и своя път.
Както и в нашия личен живот това, което търпи най-голямо развитие е това, което е най-малко, най-незабележимо, на което отделяме най-малко време. Но там, обикновено е и най-голямата ценност. Защото, което е заровено най-дълбоко, обикновено е най-истинско, най-близко до най-съкровената ни същност.
И дори съзнателно да не му обръщаме внимание, прокуденото е призвано да се съществува – по един или друг начин. В приказката героинята единствена е призвана да измине път на развитие. Малката дъщеря е запазила същностните ценности на своя баща – да бъде умна и работна, и започва служба при куцият и сляп старец с дръгливото магаре. Като двамата да са си лика-прелика – накрая на гората, незабележими (колко често не виждаме просякът, недъгъвият), тя е момиче – все още не е съвсем жена, той е старец – вече не е съвсем мъж, и едновременно да съчетават противоположностите: млад-стар, мъжко-женско, мъдрост-невиност, способен-знаещ. Тяхната връзка се оказва решаваща за приказката.
Връзката на ръба, в другото, на края на света, чиракуването на един друг нецарствен, несъзнателен свят е важно за развиване на потенциала ни, на ставането ни такива, каквито е заложено да сме. Този свят е отвъд царските премени и златото, свят на простия живот и истинските, духовни ценности – да сме сърдечни, верни на себе си, да приемаме съдбата си, да сме скромни, да сме отдадени. Възрастният човек може да представлява духа в приказката, онова царство, което е невидимо в ежедневния живот, което трябва да се заслушаш, за да уловиш, да отделиш време, за да опознаеш. Реалност на края на гората, на границата между две царства – някъде, където трябва да отидеш специално. И като усилието да отидеш там, да останеш да е много важно, да е основно, за да има развитие. Това прави малката дъщеря, това прави и младият принц в приказката. Малдият царски син принадлежи на паралелно на досега познатото ни царство – само, че там има не дъщери, а син; един млад принц, който също, като нашата героиня, държи на истинските ценности – той отделя редовно време, за да поприказва със стареца. Съществено да отделим време на недъгавото в нас, на отритнатото, на това, от което се срамуваме, от което ни боли, което ни бави.
Този царски син също като момичето е непреклонен в избора си, държи на чувствата си, вярва в сърцето си. Като че ли единствено вярата в Бог и директното служене на църквата могат да заместят неговата любов. Царският син, който е отреден да царува, да продължи традицията е решил, че ако изборът му не се приеме, то само духовното служене може да осмисли по натъшния му живот. Това царство е друго – то освен, че царува, че отделя внимание на материалното, на външното, вярва и на сърцето. Този цар се склонява пред решителността на сина си, той вярва в неговите чувства, макар в отговорностите на царя и царския син е да се сродяват с други царства и да разширяват влиянието си, да избягват война, за да има мир. Този цар и неговият син вярват и в чувствата. И макар тук кралица да липсва, много ясно се усеща женската пластичност, възможността да се променят решения и да се приемат промени, мъдростта пред живота.
И колко по-добре, когато вътрешно и външно си съвпадат и приличат – колко е хубаво, че момичето е царска дъщеря, и още по-хубаво, че е избраница по сърце. Сякаш вече има възможност това да се случи – да се съчетае съзнателно и несъзнателно, външно и вътрешно, мъжко и женско, по един категоричен начин – брак между равнопоставени, по любов. Съединението на двете в едно дава нов потенциал за разгръщане на бъдещето, съчетанието дава тласък на новото, на промяната, на надеждата.
И тук аз виждам трикстера, в този цар, който знае какво е правилно, но се прави на шут, който не разбира. Първо обявява сватба с обикновено момиче и така скандализира снобите, а свата си кани, за да го постави на място. Има скрит сценарий, нещо, което иска да постигне само по един заобиколен начин, за да си дойдат нещата по местата, да има аха-преживяване при стария цар. И наистина – нищо не е вкусно без сол, нищо не вкусно, ако има само вид, ако само е поднесено красиво и в златни обкови. За да има нещо вкус, му трябва сол. Само със сладко човек не може да се нахрани, природата му е такава, че му трябва сол, малко, но от изключителна важност.
Така с осъзнаването на стария цар всичко си идва по местата и искрената дъщеря може да царува дълго и справедливо. В живота е по същия начин, понякога само едно нещо, което променяме в себе си, дава отражение във всички аспекти на живота ни. Също и когато един човек действа в съответствие с най-съкровената си природа и е докрай честен и отдаден, той променя и хората около него и целия свят.
……
край
- Текстът е писан през 2016 г. за ателие, водено съвместно с Александра Найденова – юнгиански терапевт, като част от проект “Солта на живота” на фондация “Биоразнообразие”.
